"But darling, this isn't Wonderland and you're not Alice." (Patch & Adeline )

-Вие за глупак ли ме вземате? - Пач ръкомахаше и крещеше като обезумял срещу двама от новаците в глутницата. Те явно бяха решили, че могат да го оберат и след това да избягат-голяма грешка. За щастие (щастие за Пач, а не за крадците) върколака бе разбрал за тайната им мисия и едвам се сдържаше да не разкъса глупаците. -Аз ви приемам в глутницата си, в къщата си и ви храня, а вие решавате, че можете да ме оберете и да избягате? - Той продължаваше да говори на висок тон, стискайки юмруците си толкова силно, че оставяше кървави дупки в дланите си. -Да не си мислите, че съм расъл в гора?! - Хенингс искаше да узнае какво чувстват в момента, дали се чувстват виновни или отново лъжат, че съжаляват. Той премахна преградата, която по принцип изграждаше около себе си, за да не усеща постоянно емоциите на околните и затвори леко очи. Да, определено се чувстваха виновни, а също така и съжаляваха за постъпката си и по-добре, иначе нищо нямаше да му попречи да ги направи на парчета месо. А, явно се и страхуваха от него и така и трябваше, иначе щяха да вземат да се направят на герои и ти да видиш на някой да му хвръкне главата. Пач отново спусна защитната си преграда, прекъсвайки връзката с малоумниците. -Заключете ги в килиите за сега, нямам желанието повече да се разправям с тях! - Махна с ръка той и излезе от помещението. Нямаше да ги държи в килиите завинаги, но за няколко дни, колкото да се научат на уважение и да измислят начин да поправят грешката си.
-Пач! - Женски глас се чу иззад гърба му и той се обърна. Бе Кара, момиче от глутницата и негов приятел.
-Да? - Все още се усещаше грубостта и гнева в гласът му.
-Имаш посетител! - тя му намигна и се усмихна широко и той веднага разбра кой е посетителят, което вдъхна спокойствие в него и дори радост.
-Благодаря, че ме усведоми! - той също й се усмихна топло. Кара бе върколак, който Пач спаси и от тогава той се държеше с нея като със своя по-малка сестра, а тя го приемаше за свой по-голям брат и всички знаеха това. Пач се завъртя и тръгна в посока огромната библиотека, където знаеше, че се намира Аделайн. Той влезе едва чуто през големите врати и я завари седнала на дивана, потънала в една от стотиците книги тук.
-Мистика и свръхестествени създания.. - прочете на глас името на книгата, застанал зад нея , наклонил глава до врата й, а топлия му дъх погали нежно шията й. Той усети как тя леко потрепна и се обърна към него, получавайки една дълбока и нежна целувка.

- Татко излизам за малко. Няма да се бавя много. - момичето стоеше пред трона на баща си и го гледаше с навлажнени очи като малко дете, за да успее да се измъкне поне за малко от този затвор и да излезе. Знаеше къде ще отиде, но ако искаше да успее трябваше да изиграе ролята си наистина добре.
Времето минаваше, но накрая мъжът се съгласи с едно кимване. Червенокоската му благодари и бързо излезе от двореца, като леко подтичваше към центъра, за да премине през портала. Аделайн поздрави някои от прислугите, други подмина, а в трети се сблъска и трябваше да се извинява, макар и според слугите тя да не бе виновна.
- Принцесо. - пазачите се поклониха и започнаха с обичайната си работа - провериха Дюмонт като всеки един нормален човек, решил да преминава през някой от порталите. Макар че момичето не мислеше на никому зло, трябваше да бъдат сигурни. След като се увериха че няма нищо, което може да нарани някое от съществата в съседство и да предизвика нова война те я пуснаха да премине към кралството на върколаците, където не беше особено желана. Винаги когато стъпеше там се намираше някой, който да се опита да я изпъди, нарани или пък сплаши, но никога не се получаваше. Другите не искаха да воюват, а и винаги се намираше някой, който да я спаси от тези мерзавци или както баща й ги наричаше - псета. И колкото и да се противеше и да се опитваше да го накара да престане да говори по този начин, годините му си казваха думата и не можеше да спори с него.
- Кара! - устните на червенокоската се извиха в широка усмивка, когато видя момичето. Това беше единствения върколак, който не искаше да откъсне главата на Аделайн, освен Пач, но той бе друга история. Двете момичета се запътиха и накрая Дюмонт беше оставена в огромната библиотека, която така или иначе все още не бе прочела.
- Започвам да се съмнявам, че тук ще намеря само такива книги. - отговори Аделайн след като се отдели от целувката, за да поеме нужното си количество кислород. - Какви бяха тези викове от преди малко? - попита тя, като погледа й шареше из помещението и накрая отново попадна върху Хенингс.

-Е, не забравяй, че все пак се намираш в библиотеката на глутница вълци! - той й намигна и се усмихна, след това мина отстрани и седна на дивана до нея. -Макар, че можеш да намериш и книги с поеми на много известни писатели. - продължи той, като за миг се огледа наоколо. От три страни ги заобикаляха  три метрови рафтове запълнени от горе до долу с книги, каквито си поискаш. В четвъртата стена бяха огромните дървени врата, украсени със стотици малки елементи и огромни масивни дръжки , от двете им страни имаше по още един рафт с книги. Те седяха на голям мек диван в средата на помещението, а пред тях имаше малка дървена маса.
-Имах проблем с новите бети, но бързо го реших. - Той се усмихна по начин, който едва ли щеше да се хареса на Аделайн, но все пак това си бе той, дори покрай нея да се променяше , имаше моменти , в които все още гневът взимаше контрол над него и тя знаеше колко трудно му бе да го овладее.
-А ти как така реши да ме навестиш? - Не бе нужно да спуска преградата, за да разбере как се случва и какво се е случило, защото виждаше притеснението й в очите . Той отдавна бе разбрал, че сякаш двамата имаха невидима връзка, която никой не можеше да прекъсне. -Да не би да се е случило нещо? - Сиво сините му очи се впиха в нейните , а устните му бяха застинали в лека усмивка, нейната ръка се бе плъзнала към неговата и си играеше и чоплеше пръстите му, знак, който му подсказа, че най-вероятно е нервна.

- Винаги когато успея начин да се измъкна от татко идвам. - червенокоската прехапа долната си устна, докато си играеше с пръстите на ръцете му. Знаеше в какво се забърква и че ако баща й разбереше за тази връзка щеше да започне нова война, макар и неговият род да бе сключил примирието. А това означаваше, че ще има много пострадали ако се започнеше нова и не се знаеше кой може да изгуби. Пазачите на портала я укриваха, но се чудеше кога ли ще дойде моментът в който ще бъде проследена и най-лошото може да се случи.
- Имам чувството че татко скоро може да разбере и тогава ще стане зле... За всички. - Аделайн се вгледа в лицето на Пач и въздишка се изтръгна от устните й. Знаеше, че той ще я прочете като книга, затова реши да спести със споделянето на мрачните си мисли и да се отдаде на този момент, в който бяха те. Тя не бе принцеса, а той не бе същество от митологията, в което никога не би повярвала ако не бе отраснала в такъв свят.
Дюмонт вдигна ръката си, която все още държеше неговата и я допря до устните си. Това беше станал неин обичаен жест, винаги когато беше с него или си играеше с пръстите на ръцете му. И така и никога не разбра как беше попаднала в капана на един върколак. На едно от съществата, с които някога хората са воювали за територия.
- Обещай ми че ако настане война за територия, както е било едно време няма да участваш. - момичето затвори очи и се опита да си представи нещо много по-различно от война, тела и кръв, но не можеше. Времената бяха такива. Всеки искаше да поеме контрола, но не осъзнаваше какво може да изгуби, а Аделайн го правеше и не искаше да изгуби нито семейството си, нито човекът звяр срещу нея.

Пач много добре знаеше какво точно щеше да се случи, ако баща й разбереше за случващото се в момента и за връзката им. Той я придърпа към себе си и я пое в прегръдките си, галейки косата й. Не искаше да си представя бъдещето такова и въпреки това всяка вечер щом затвореше очи го виждаше в съня си. От две седмици не бе спал за повече от 3 часа именно заради подобни кошмари. Сънуваше трупове, разтилящи се по земите му , реки от кръв и сълзи, бе сънувал смъртта на всеки един от глутницата и то по няколко различни начина, а последния сън го изплаши истински. Последният му сън бе върха на сладоледа. Той бе сънувал края на войната, но той не бе далеч такъв, какъвто му се искаше. Сънуваше как забива острието на сабята си в сърцето на бащата на Аделайн, но вместо него, тя пада мъртва на земята. Тази нощ той се събуди със зачервени очи, целия потен и със забързано дишане. При спомена за съня той притисна здраво очи и след това ги отвори отново.
-Аделайн...- името й се откъсна като въздишка от устните му. -Знаеш, че не мога да ти обещая подобно нещо поради простата причина, че най-вероятно ще те излъжа, а аз не искам да го правя. -Колкото и грубо и сурово да звучеше това бе самата истина и тя нямаше правото да го кара да обещава подобно нещо, защото самата тя знаеше, че той не би могъл да го направи. Нямаше да гледа как приятелите и семейството му биват избиване и да стои безучастен, по-скоро би се хвърлил от някоя скала от колкото да не направи нищо и тя много добре знаеше това.
-Но мога да ти обещая, че ще направя всичко възможно да предотвратя подобна война. - Е, нали поне можеше да обещае нещо хубаво, не зависимо какво ще е то. Да, щеше да се постарае да изпълни добре обещанието си, но лошите мисли не спираха да го преследват и мъчат, а инсомнията скоро май нямаше да си отиде.

Дюмонт не получи желания отговор, но и тя щеше да направи това. От малка се навърташе около хората, които обучаваха за войни и дори сега, когато можеше да се измъкне, но не идваше при Пач, тя тренираше. Не искаше да е беззащитна и винаги да разчита на някой друг да я спаси.
- Тези войни са невъзможни за предотвратяване. Ако не е по наша вина, то тогава останалите биха се вдигнали на бунт, за да разширят територията си. И пак ще бъдем намешани, независимо дали ще сме врагове или не. - Аделайн стоеше в прегръдките на Пач спокойно, макар и мрачните си мисли. Отдавна не си бяха говорили за нещо съвсем нормално или не бяха излизали на някоя от онези безгрижни разходки или просто правеха нещо, за да мине времето им. И все пак бяха прекалено млади за тази работа. За целия този товар, който се стоварваше на плещите им. Още една година и Дюмонт щеше да стане кралица, а все още не беше готова. Беше прекалено твърдоглава и вярваше повече в доброто, макар и да виждаше точно обратното.
- Още една година. - повтори на глас Аделайн и сля устните си с неговите. Целувка, която излъчваше всички възможни чувства, която изпитваше към Хенингс. Нежност, любов, понякога и омраза, но в много малки случаи. И все пак едно от тях беше най-силно и винаги надделяваше над останалите.
- И аз не мога да ти обещая, че няма да участвам. - думите се изплъзнаха от устните й. Беше сигурна, че нито той, нито баща й биха й позволили да се бори, но тя щеше да го направи.

Думите й за миг смразиха кръвта му и сърцето му спря да я изтласква толкова бързо, колкото по принцип. Пач изтръска глава съвсем леко, за да събере мислите си и да размърда мозъка и кръвта си отново.
-Не, ти няма нужда да обещаваш подобно нещо, поради простата причина, че изобщо няма да се включваш във войната, нито аз ще го позволя, нито баща ти и това е може би единственото нещо за което и двамата сме на едно мнение. -Тонът му бе твърд и безпристрастен. Той бе напълно сигурен в решението си, макар и да знаеше, че подобно решение трябва тя самата да вземе и въпреки това ако трябваше дори щеше да я заключи някъде само и само да я спаси от кошмарите си.
-Знаеш, че няма да позволя подобно нещо! - завърши, давайки й да разбере, че е категоричен. -И не се опитвай да спориш с мен по този въпрос! - предупреди я защото бе сигурен, че ще започне да води спор , да се оправдава и защитава, ще започнат да се карат и вместо да се радват на миговете в които могат да бъдат заедно и които са малко те ще се изпокарат и ще пропилеят времето си, а от подобно нещо в момента нямаше нужда.
-Моля те, Аделайн! - Накрая привърши с леко отчаян тон. Никой не го бе виждал отчаян или слаб освен нея. Никой не знаеше, че понякога дори той не знае какво да прави и как да реши даден проблем. Но дори Пач имаше такива моменти и с тази си молба той й показваше, че го прави само заради нейно добро, само защото го е грижа за нея повече от всичко друго на този свят.

Аделайн разтвори устни, за да каже нещо, но веднага след това ги затвори. Какво толкова можеше да каже. Тя беше сама и на всичкото от горе беше момиче, съвсем обикновено, с ръста на джудже. Дори и да се опиташе да спори нямаше да й се получи. Накрая единственото щяха да се изпокарат и краят нямаше да е толкова щастлив.
- Другата година дори и баща ми няма да може да ми попречи. И все пак ще се опитам. - отвърна тя, като след това замлъкна. Имаше ли какво още да каже? Имаше хиляди неща, които искаше да изрече, но нямаше нужните или. Искаше да се противопостави, но в същото време искаше и да извика, че го обича и всички кралства да разберат. Но за това беше нужна смелост, а такава тя не притежаваше.
Дюмонт стана и хвана ръката на Пач. Щеше да направи нещо, за което можеше да съжалява след време и все пак щеше да рискува. Нямаше да позволи хората и върколаците да се сражават, заради тях двамата. Щеше да изясни нещата на момента и нямаше да приема каквито и да били заповеди.
- Пач Хенингс, пригответе се да бягате възможно най-бързо тъй като ще ви се наложи. - изчака го да стане и двамата тръгнаха навън към портала. Сега беше моментът в който поне един от страховете й можеше да се предотврати.
Двамата застанаха пред портала, като червенококата стискаше силно ръката на върколака, сякаш все едно като отпуснеше хвата си той щеше да избяга. И двамата бяха претърсени и оставени да отидат в кралството.
Аделайн се усмихна окуражително на Пач и си пое дълбоко въздух. И двамата бяха посрещнати от пазачите, които се бяха сменили по-рано отколкото трябваше.

Всички, които познават Пач биха казала, че той ще реагира много по-бурно, ще я възпре, ще я дръпне назад и ще й обясни как това е суровата реалност и не могат да предприемат подобни действие и да поемат такъв голям риск, не и преди тази година да е минала. Пач трябваше да хване ръката й и да остане на мястото си, да действа рационално и разумно, да послуша мозъка си и да предотврати всичко това, но той не го направи. За първи път не послуша инстинктите си и разума си. Остави я да го води към гибелта или поне той така си мислеше. А какво ако те двамата се окажеха причината за войната? Войната която той толкова упорите се опитваше да предотврати? Но на него му беше писнало от всичко. Беше му писнало да се крият и да се преструва на срещите на Съвета. Беше му писнало да е далеч от нея и постоянно да се страхува за нея. За това не се спря, а я последва независимо какви щяха да са последствията. Точно преди да навлязат в кралството той я дръпна назад и я спря, обръщайки я към себе си.
-Сигурна ли си? - Трябваше поне това да я попита, трябваше да е сто процента сигурна, че е готова да стори подобно нещо и от среща срещна само усмивка и едно твърдо и сто процентово "Да" , изтръгнато от сладките й малинени устни. Той постави ръка нежно на бузата й и я целуна, след това бавно се отдели и я погледна. -Нека го направим тогава! - Тя стисна малко по-силно ръката му, преплитайки пръстите им и двамата тръгнаха решително към двореца.

Решителността бавно се изплъзваше от контрола на момичето, но веднъж беше ли се решила щеше да го направи, независимо последиците от това тяхно действие. Аделайн преглътна тежко, когато застанаха пред вратата, която водеше към тронната зала. Майка й я нямаше да я подкрепи, затова трябваше да се справи сама с това. Сама трябваше да си е упора и да се възпротиви на забраните на баща си.
- Кралю... - започна тя, като се поклони и след това погледа й се отправи моментално към баща й. Стражите чакаха някоя заповед. Бяха готови да нападнат, дори без да са изслушали доводите на двете страни. Червенокоската стисна още по-силно ръката на Пач и думите се изнизаха от устните й. - Остава една година. И все пак не мога да чакам до тогава и да настане война. Трябва да разбереш или от мен или от някой друг. - момичето прехапа долната си устна и въздъхна, готова за най-лошото. - Пач е ... Когато се запознахме ... - нямаше ни най-малка представа как да интерпретира това, което искаше да каже. Дюмонт се надигна на пръсти и целуна Хенингс както никога до сега.
- Аделайн Дюмонт отдалечи се веднага от това ... куче! - крясъкът на краля накара момичето да подскочи, но така и не се отдели. Нямаше да го направи, дори и ако беше лишена от правото си.
- Не! - отговорът беше кратък, точен и ясен. До преди няколко години не би оспорвала решенията, но този път щеше да го направи. - Или забрави какво казваше майка? Не можеш да разделиш душите след като са се намерили.
Стражите тръгнаха към върколака и джуджето, както наскоро бе започнала да се нарича Аделайн, но ръката на краля ги спря. Тя стоеше като парализирана и не можеше да повярва на очите си. Няма това се случваше? Момичето преглътна тежко и си отдъхна, като кимна съвсем леко към краля, макар и да знаеше, че конското й нямаше да е никак кратко.
- Мина неочаквано добре. - от устните й се изтръгна лек кикот, който колкото развеселен, толкова и притеснен беше.