you see, madness, as you know, is like gravity. all it takes is a little push.

- Демони.
Знаеше, че ще стане така. Знаеше го, казваше и на майка си. Повтаряше й го през минута. Но тя отказваше да слуша. „Ще пееш!”, озъбваше й се винаги. И сега какво? Детето стоеше неподвижно  на сцената с долепени до крехкото тяло ръце, сякаш някой го бе увил с изолирбанд. Трепереше. Едва на седем, вече не можеше да си спомни времето, когато можеше да отпусне спокойно неподвижното си тяло. Винаги трепереше, дори в съня си. Но тя не спеше. Не, тресеше се. Имаше кошмари. Хора без лица. Виждаше ги навсякъде. Често дори в огледалото, докато майка й разресваше червените й коси. И също както тогава, така и сега зловещият смях се разнасяше из главата й като облак дим - преминаваше през всяка клетка, всеки нерв и приключваше в слепоочието, доставяйки й огромно количество болка, която я караше да присвива за миг очи.
Разширените зеници на момичето шареха из залата. Виждаше демони. Да, демони. Дяволски изчадия в човешки тела. Без лица. До един без лица. Преследваха я от бебе. Не я оставяха да спи, да говори, да се храни. Лекарите мислеха, че майката е виновна, че вредният й навик се е отразил върху момиченцето. Хранеха я насила, караха я да върви. Първо я молеха, после постепенно започваха да крещят. Лена оглуша. Или поне така смятаха всички. Не – тя просто не искаше да чува. Опитвайки да избяга от гласовете в главата си, тя бягаше и от човешките. Накрая спряха. Демоните изчезнаха. А тя проговори. Всички бяха изненадани – момиченцето можеше да чува и говори перфектно.
Искаше й се да бъде птица. С часове говореше за птици преди време – малко преди привиденията и гласовете да се завърнат. Когато някой я попиташе как е, тя отговаряше: „Като врабче!” Искаше да бъде свободна, да се рее, да прегръща чистия въздух, да обича вятъра. А когато дойде буря – дъждовните капки да даряват със смъртоносните си целувки кожата й, да я завличат надолу, да я пречистват. Дори да болеше, щеше да ги обича. Да им подари сърцето си и да им бъде вярна вовеки, да им се подчинява. Майка й крещеше. „Писнало ми е от празните ти приказки! Кога ще започнеш да се държиш като нормално дете, мамка му?!”, сопваше се винаги. „Нормално дете? Та тя е луда, не е ли очевидно?!”, повтаряха всички, но тя не ги слушаше. Вярваше, че дъщеря й е добра, че може да бъде съвършена, но просто трябваше да го поиска. Не, Романова не можеше да бъде такава. Не беше съвършена. Никой не беше. Тя чисто и просто беше всепокорният, всемирен боклук на света. Но не беше луда. Просто виждаше хората такива, каквито са. Това лудост ли е?
Представи си крила. Разкъсваха аленочервената блуза и си проправяха път към тавана на огромното помещение. Бяха красиви, огромни. Дори усети хладнината от минаващата по гръбнака й кръв. И болката от изпочупените ребра. Болката беше приятна, красива. Даваше й желаната свобода, дори да караше тялото й да се превива, да се разпада на милион парчета. Сега бе готова да отлети далеч, много далеч от злото у себе си.  Мислиш, че не виждаме ли? Че не чуваме? Такава глупачка си. Хайде, ела с нас. С нас ще ти е добре. Ще ти дадем всичко, което пожелаеш.
- Недейте! Спрете! Не ме взимайте! Моля!
Не можеше да помръдне. А те се приближаваха. Идваха. Помощ!
Писък.
Сълза.
Писък.
Дробовете ми!
Господи, дробовете ми!
Отказаха!
Не мога да дишам…
Помощ!
Тишина.
Девет години. Толкова й бяха нужни да се сприятели с тях – с демоните, които я преследваха, които дотогава не допускаше до съзнанието си. Те й помогнаха. Направиха я силна, красива. Точно както казаха. Но струва ли си да допуснеш злото до себе си, за да бъдеш „нормален”? Не, тя никога не е била нормална. Не беше като останалите преди, нямаше да бъде и занапред. Тя беше отрепка. Седемгодишна отрепка, отхвърлена от собствената си майка; захвърлена в стара психиатрия, далеч от всички свои близки, далеч от дома.
- Смятаме, че си готова да се срещнеш отново със света. Не ни разочаровай, Лена.
Фалшиви дипломи на фалшиви спрециалисти с фалшиви усмивки. Но нима с всички не бе точно така? Усмихваха се, за да запазят скапаната си работа, която им помагаше да запазят мизерната си заплата, която пък им помагаше да задоволят проклетите си нужди, които всъщност бяха просто илюзии, поели власт над главите и умовете им. Лена нямаше работа. Нямаше пари. Нито пък нужди. Дори дом нямаше. А какво прави човек в подобно положение? Предава се на демоните си.
Кражба.
Да, така се прехранваше - чрез безброй кражби, провокирани от гласовете в главата й. "Хайде, Лена. Гладна си. Умираш от студ. Просто го направи!", казваха те. И тя изпълняваше.
- Изглеждаш добре. – вече сбръчкалата се жена я гледаше със страхопочитание. Но в очите на момичето се четеше ненавист. Болка? Не. Същинска ненавист. Жената я бе предала. Дори не бе опитала да й помогне, когато най-много имаше нужда от нея. А сега й предлагаше покрива си. Но вече имаше покрив. Започна да рисува. Казват, че боите не могат да ти изкарват прехраната, но ето че и това бе възможно. Трупа спестявания около година и се сдоби с прекрасен тесен апартамент в центъра на  Кралството. Прогнилия под и навлажнените от вчерашния дъжд стени задоволяваха нищожните й нужди. Какво по-хубаво?
- Коя си ти?
На двадесет вече е различно. Гледаш на света с други очи. Особено щом току-що си напуснал подобно място. Мислиш, че си облечена старомодно, че падаш от друга планета. И хората те гледат с почуда. Страхуват се от теб. Не, ти се страхуваш от тях. Но демоните ти помагат. Внезапно гледаш гордо, самоуверено. Усмихваш се. Носиш дрипавите си дрехи така сякаш са ушити от прочут дизайнер. Показваш тялото си без да се срамуваш. Спиш с мъже. Наричат те каква ли не. „Тази е пачавра! Уличница! Курва! Дяволът се е вселил в нея!” Така е. Ти си чужда на света. Ти си гротеската страна на света. Ти си отвращение. Ти си Демон. Ти си Ад.
Аз съм Хелена!

Одобрега си и добре дошла. Забавлявай се.
Утре /по-късно днес/ ще те добавя към нужната група.