Кралството на вещиците / Някъде из центъра

Днес улиците бяха изключително тихи. Дори центърът, принципно оживен от местни и посетители, сега бе почти напълно пуст. Обедната жега бе причината за тази пустош през деня, ала вече настъпваше вечер, а хората по площада така и не надвишаваха половин дузина. Още бе твърде задушно, за да излязат повече хора навън.
- Днес не ми е ден. - промълви тихо на себе си Мойра, почти отчаяна поради липсата на клиенти.
Бе прекарала целия си ден в малкото магазинче, сгушено и почти изгубено сред останалите сгради наоколо, на което бе собственичка. Навярно само табелката с ярък надпис "The Fifth Element" го открояваше и караше хората да се загледат по интересните предмети по витрината - кои антични, кои не чак токова, но все някак особено и уникални. Изложените на витрината и рафтовете вътре бяха напълно обикновени, но само определени и запознати хора знаеха какви неща може да направи една вещица с най-обикновен сувенир. Така че освен с въпросните простички дрънкулки, Мойра търгуваше и с още по-заинтригуващи неща.
Сега обаче липсата на каквито и да било посетители я  караше да изпитва неимоверна скука.
Затвори вестникът, който четеше. Дори сред местните новини нямаше нищо особено. Остави четивото на масивното бюро пред себе си и се облегна удобно в голямото си кожено кресло. Имаше чувството, че може да потъне в него, а то сякаш бе предназначено за някой с двойни размери. Бе обаче толкова удобно..
За момент затвори очи, сякаш се готвеше да подремне. Все пак остана заслушана в звуците навън - чуруликане на птици, лай на някакво бездомно куче, нечии самотни стъпки по улицата..

Предполагах, че стъпките бавно ще отминат и ще потънат в тишината, но ето, че вратата на магазинчето най-сетне се отвори, придружена от мелодичното звънене на звънчето. Устните ми изписаха лека усмивка още преди да съм отворила очи. Надявах се да е някой сериозен купувач, а не поредният човек без работа, който само иска да огледа, да ми изгуби времето и да си тръгне с празни ръце, а мен да остави с празен джоб и в не особено добро настроение.
Не останах разочарована. Или поне предполагах, че няма да остана, веднага щом видях човека пред себе си. Изглеждаше като някой, който разполага със солидна сума за харчене, било то и за дреболии. За момент вперих поглед в украшението а врата му. Да, определено имаше как да си хвърля парите за такива неща. Нямаше да е лошо да се направя на приветлива магазинерка, така че веднага станах от мястото си и го поздравих на свой ред, при това с изискан лек поклон. Така се правеше, нали? Дори сред тези улички смея да кажа, че не бях забравила и изисканите маниери.
Бързо запристъпвах към витрината, на която стоеше амулета. Повдигнах стъклото, което го предпазваше от чуждите ръце и взех златното бижу, сравнително тежко и доста прецизно изработено, макар и с не особено лицеприятно изображение. А мислех само, че разни дами с прикрити извратени фантазии си падаха по вампири и тем подобни чудовища.
- Надявам се, че цената не ви притеснява.
Показах му гърба на амулета, на който бе листчето с близо петцифрена сума, доста солидна за настоящото време и навярно висока за обикновените хора по тези места.
- Смея да кажа, че си заслужава. Чисто злато и превъзходно качество, антична изработка.
Биваше ме да правя реклами, а? Дори обмислях да кажа, че се твърди, че е принадлежало на самия граф Дракула, но подобни измишльотини и легенди минаваха само пред онези вманиячени девойки, за които споменах по-рано.

Не излизай с колеги, клиенти и всякакви други индивиди, свързани с работата! Някой някога бе казал нещо подобно и навярно с право. Надали излизаха хубави неща от това да смесиш работата с извънработните отношения.
Но какво пък, едно излизане след скучния ден нямаше да ми се отрази лошо. Освен това щях да съм в компанията на изключително симпатичен и любезен джентълмен. Дори не мислех, че мога да откажа на поканата му, която бе по-скоро чисто и просто заявление. А щеше да е твърде некултурно и пренебрежително той да се появи отново, а мен да ме няма. Щях и да изгубя очевидно важен клиент, а това нямаше да стане.
- Мойра O'Хара. За мен е чест да се запознаем. - нямаше да му отстъпвам по държание, а любезната усмивка отново озари лицето ми.
- Ще се видим след два часа, господин Грейсън.
Гейсън.. Името звучеше толкова познато. За момент мислите ми се върнаха назад, сякаш за да проверя от къде идваха тези спомени. Вестникът.. Онази статия за наскоро пристигналият в Ниса млад благородник. Трябваше да е той, ако не се лъжа. Направо се учудих на късмета си, случайността или каквото и да било друго, водещо го именно насам. Можеше пък наистина да изкарам големи ползи от тази среща.
Но така ли се ходеше на среща? Макар и да бях облечена в рокля, тя бе по-скоро ежедневния ми тоалет, удобен и подходящ за работа. Не се излизаше така на среща! Два часа бяха твърде ограничено време, за да мога да се прибра и да се върна обратно. Именно в такъв момент помагаха вещерските трикове. Благодаря на Бога, че го има призоваването!
Завъртях бързо табелката на вратата, оставяйки надписа "Затворено" от външната страна. Трябваше да облека роклята, която сякаш на момента се появи на бюрото ми, заедно с украшенията.

Бе твърде неудобно да се приготвиш за среща, намирайки се в магазинче като това. И все пак не бе невъзможно. Застанала зад масивното дървено бюро, за да не се виждам толкова навън през прозрачните витрини (не че имаше и кой да ме види), успях набързо да съблека сегашната си рокля и да я заменя с другата - дълга, бяла, едновременно семпла, но и с добавени орнаменти от дантела. В допълнение бяха елегантни обеци, колие и гривна от сребро, а за гримът - наблегнах на повече на червилото и устните, отколкото на очите. Завършекът бе лек парфюм с цветен аромат.
В крайна сметка претърпях една бърза и надявам се ефектна трансформация от ежедневното облекло към вечерния тоалет. Имайки предвид условията, самата аз бях доволна от резултата. Постарах се да се издокарам достатъчно, да се се впиша във визията на тазвечерни ми кавалер. Или може би той трябваше да се впише в моята?!
Грейсън не закъсня, както и комплиментът от негова страна, посрещнат от мен с доволна усмивка. Все пак, коя ли жена не обичаше да получава комплименти?!
- Ако имах против надали щях да ви чакам тук, господин Грейсън.
Оставих пликът с парите почти нехайно на бюрото си, сякаш ми бе дадена тройно по-малка сума, която почти не ми правеше впечатление. Този път обаче вниманието ми далеч не бе насочено към нея, а към кавалерът ми. Не само, че бе някак привлекателен, но можех да гледам на него и като на шанс да проуча тукашната буржоазия. От известно време бях оставила подобните среди, но никога не бе късно да се завърна към тях.
Разбира се, не забравих и още нещо.
- Това вече е ваше.
Подадох му малка кутийка, в която бе опакован амулета. Вече принадлежеше на него, така че спокойно можеше да си го вземе и да го прибере.

Може би не трябваше да проявявам чак такова лекомислие спрямо парите, което толкова да бие на очи. Знаех, че са на сигурно място по простата причина, че за секунди щяха да изчезнат и да се озоват в сейфа в дума ми. Хубаво нещо беше призоваването и онази негова форма, която ти позволяваше освен живи същества да "извикаш" и предмети, а после на същия принцип да ги накараш да изчезнат. Можеше дори да се сметне за материализиране и дематериализиране, но във всеки случай помагаше доста. Все пак се върнах вътре, за да не изглеждам твърде подозрително и уж прибрах парите в шкафа.
- Не мисля, че искате да сте сред хората, които аз познавам. - отвърнах на кавалера си веднага щом отново застанах до него.
Или по-скоро нямаше да е никак удобно да сме сред хора, които познават мен. Все пак имаше такива, сред които бях известна именно като вещицата, а не обикновеното момиче от антикварния магазин. С такива хора разговорите ставаха сложни, с много недомлъвки или намеци, често разбирани само между нас си. Пък и подобни хора не се намираха из ресторантите. Самите сделки се извършваха на доста по-затънтени и не особено подходящи места за някой джентълмен. Трябваше да се съобразя все пак.
Другите два варианта обаче бяха доста по-приемливи, а аз не бях претенциозен човек. Именно затова оставих решението на него. Все пак бе поел инициативата да ме изведе навън тази вечер, така че бе удачно и той да определи мястото.
- Вие обаче изберете дали да сме в ресторант или на плажа.
С любопитство зачаках да чуя избора му. Дори ми бе интересно дали винаги предпочита луксозните ресторанти, които навярно често посещаваше, или щеше да се наслади на спокойствието край морския бряг.

Всичко се случи толкова бързо, че едва усетих кога устните му жадно се впиха в моите, кога ръцете му се спуснаха по тялото ми и кога вече бях притисната към хладната, грапава стена. За момент се притесних за роклята си - като нищо можех да я скъсам или изцапам по тази стена. Да, представете си, дори за това можех да мисля. Но притесненията ми заминаха на вятъра, изместени от продължителните целувки, на които сякаш инстинктивно се отдадох и отвръщах.
Какво пък, нищо не пречеше да се порадваш една вечер на млад благородник, преди всеки после да се захване отново със задълженията си.
- Не очаквах някой джентълмен да е чак толкова импулсивен, господин Грейсън.
Усмихнах се лукаво, пропускайки извинението му и моментното колебание, от което сякаш за секунди не остана и следа. Все още твърде близо до него и стената, без особено голям шанс и желание да се измъкна, нямах и възможността за кой знае какви движения. Заиграх се обаче с яката на ризата му, после с вратовръзката му, а накрая просто отпуснах ръцете си на раменете му.
- Нима обаче подценявате способността ми да се спася дори сега?
Леко го избутах назад и, може би защото сам се поддаде, успях да се измъкна бързо встрани и с няколко пъргави стъпчици да мина зад него. Не изглеждаше обаче като бягство, а по-скоро като закачка.
- Съмнявам се и че  ресторантът ще е особено безопасно място ако наистина не можете да се владеете.
Съмнявах се и че наистина не бих могла сама да се предпазя, макар и очевидно да имаше нещо твърде странно и необичайно в Александър. Все пак, да не си помислите, че съм чак такъв заплес, че нищо да не забележа. Всяка нормална вещица, като магнит за странностите, трябваше спокойно да може да разпознава и нетипичните индивиди пред себе си.